Барух Шалом Алеви Ашлаг (Рабаш)
Статия 24, 1985
Човек трябва да различава по време на работата си три времена:
1. Минало,
2. Настояще,
3. Бъдеще.
"Минало" означава: когато той започва да навлиза в работата За Твореца. Тогава той трябва да погледне към миналото, тоест каква е причината, поради която иска сега да приеме бремето на Небесното Царство (ол малхут шамаим).
Тоест той трябва да изследва причината – дали тази причина му е достатъчна, за да навлезе в работата за Твореца до степен на [състоянието]: "И размишлявай върху нея денем и нощем" [Йешуа 1:8].
И няма за какво друго да размишлява, освен за Тора, защото е стигнал до решение, че няма нищо [друго], за което да си струва да мисли, освен за Тора.
И това, със сигурност, трябва да е така, защото той чувства, че се намира в голяма беда и няма нищо на света, заради което да си струва да живее, и не намира нищо друго, освен сливането (двекут) с Твореца.
А за да се удостои със сливане с Твореца, трябва да излезе от любовта към себе си (ахава ацмит). А за да излезе от любовта към себе си, той вярва в думите на мъдреците: "Създадох злото начало, създадох Тора [като] подправка за него".
И това е причината, която го задължава да размишлява върху Тора денем и нощем. Защото иначе не може да излезе от любовта към себе си.
Според това излиза, че причината за Тора е сливането с Твореца.
А причината, която го задължава [да мисли], че трябва да се удостои със сливане с Твореца – тази причина трябва постоянно да се обновява.
Защото срещу тази причина има много противници. Всеки път тялото идва с нови въпроси и иска да оспори тази причина. Веднъж му казва, че това е тежко нещо.
А друг път му казва, че това не е за него, и му донася искри на отчаяние. А понякога му донася чужди мисли в разума и сърцето (моха ве-либа).
Затова трябва да се изследва свойството "минало". Тоест причината, която му е дала първото пробуждане за това – нея трябва винаги да проверява.
Иначе казано, може да е имало други причини, които са го довели дотам, че да навлезе в работата за Твореца.
Тоест първата му причина не е била " да стигне до сливане с Твореца", а може да са били други причини.
А след това, поради това че "от ло лишма (не заради Него) се стига до лишма (заради Него)", втората причина е, да се удостои със сливане с Твореца. А също може и обратното: първата причина да е била, за да стигне до сливане с Твореца, а след това, поради различни причини, е получил други причини, които да го задължат да приеме бремето на Тора и заповедите.
От всичко казано по-горе следва, че трябва винаги да се проверява причината, която го задължава да върви в работата за Твореца. И това се нарича, че трябва да се учи от миналото, като се имат предвид причините, определящи всички пътища на неговата работа. Тоест причината се нарича цел. Иначе казано, според големината и важността на целта, в тази мяра човек е способен да влага сили.
Но има разлика в това какво се нарича "важност", защото по отношение на важността – зависи какво човек смята за важно. Тъй като обикновено човек цени неща, които му носят полза.
Тоест само онова, което се касае до любовта към себе си. Докато ако целта е да отдаде, не е в природата [на нещата] това да бъде важно в очите на човека.
И поради това, ако причината не е истинска причина, той не е способен да върви докрай, тоест да стигне до сливане (двекут).
Защото във времето, когато вижда, че няма да има собствена полза, той веднага бяга от целта, тъй като неговата причина, заради която е приел да изпълнява Тора и заповеди, не е била "с намерение за отдаване" (ал менат лехашпиа), а за собствена полза.
И затова, когато не чувства собствена полза по време на работата, той неизбежно започва да пренебрегва работата.
Защото това, което вижда, той не го чувства като награда за себе си. Тъй като цялата основа на работата му е била в ло лишма.
Но "от ло лишма се стига до лишма". Тогава редът е такъв, че му показват усещане какво е лишма, тоест "не за собствена полза, а за полза на Твореца", тогава той веднага бяга от бойното поле (маараха).
Затова човек трябва винаги да изяснява целта си, тоест своята причина, и да помни винаги, че целта е да отдава на Твореца.
И тогава, когато му показват въпроса за усещането на отдаването, той не се обърква, а знае, че това е нещо трудно, тъй като е против природата му.
И едва сега, тоест след като вижда, че е трудно да се работи с намерение за отдаване, тогава има място за молитва от дълбините на сърцето (ми омка де-либа). Поради това, че вижда, че не е по силите му да направи нищо, освен да се моли на Твореца, да му даде тази сила. Затова трябва винаги да се изучава миналото, тоест да има истинска причина, която да го задължава да се занимава със святата работа.
"Настояще" – това е свойството, което човек усеща по време на работата.
Защото човек трябва да върши святата работа в няколко аспекта, както са казали мъдреците ни (Пиркей Авот, глава 1, мишна 2): "Той казвал: Върху три неща стои светът: върху Тора, върху работата (авода) и върху милосърдните дела (гмилут хасадим)".
"Свят" означава "човек", "защото всеки човек е малък свят сам за себе си", както е казано в Светия Зоар. И за да има съществуване за човека, тоест човек да се задържи в света, и да почувства и постигне Твореца като "Добър и Творящ добро" (Тов у-Мейтив), са му нужни трите горепосочени неща.
Поради това, че човек е създаден със зло начало, което е желанието за получаване само за себе си.
И върху това желание за получаване е станало съкращение (цимцум), което означава скриване и потайност на висшето изобилие.
И не се усещат доброто и наслаждението, преди човек да стигне до подобие по форма (хиштавут а-цура), тоест всичките му действия да бъдат само с намерение за отдаване. Затова е нужна Тора, както са казали мъдреците (Кидушин, 30б): "Създадох злото начало, създадох му Тора [като] подправка".
Работа е нужна, защото работата е свойството молитва. Защото молитвата е работа в сърцето.
Което означава, тъй като сърцето на човека е желание за получаване от страна на своя корен, и той трябва да го преобърне, така че да бъде само за отдаване, а не за получаване, излиза, че той има голяма работа да го преобърне.
И понеже това е против природата, затова той трябва да се моли на Твореца да му помогне да излезе от природата и да влезе в свойството "над природата", и това се нарича "чудо" (нес).
А чудо може да направи само Твореца. Тоест способността на човека да излезе от любовта към себе си – това е действие на чудеса.
Милосърдни дела (гмилут хасадим) – Раши обяснява: "[Гмилут хасадим означава] даващ заем на бедния, което е по-голямо от милостинята (цдака), понеже онзи не се срамува.
И още, че милосърдни дела (гмилут хасадим) [се правят] както с богатите, така и с бедните, както с мъртвите, така и с живите, както с тялото си, така и с парите си". Докато при милостинята (цдака)... както са казали: "По-големи са милосърдните дела от милостинята". И както е казано: "И милостта (хесед) на Твореца е от вечността и до вечността върху треперещите пред Него", "Защото казах: светът ще бъде построен с милост (хесед)", за да те научи, че заради милостта (хесед) светът съществува".
Тъй като същността на милостта (хесед) е входът за излизане от любовта към себе си към любовта към Твореца, както е казал Раби Акива: "Обичай ближния си като себе си – това е велико правило в Тора".
Затова в аспекта на настоящето, трябва да се гледа как трите горепосочени свойства действат в него в настоящото време. А също той трябва тогава да включи в настоящето и миналото. Тоест целта, която е причината, заради която той полага всички усилия (ягия).
"Бъдеще" – и той трябва да вижда бъдещето, какво има да постига, докато стигне до съвършенството си.
Защото е известно, че "вътрешна светлина" (ор пними) се нарича това, което свети в настоящето. А "окръжаваща светлина" (ор макиф) се нарича това, което той трябва да получи в бъдеще.
И пътят на света е такъв: когато човек прави някаква търговия и е вложил много пари, това със сигурност е било, за да спечели много пари.
И според това ние разбираме, че ако той е купил много стока, това е било, за да спечели много пари, като веднага продаде стоката.
Тоест [да кажем], че търговецът е купил стока на пазара. И когато докарал стоката, всички жители на града му, които видели, че е докарал много стока, всички разбрали, че той веднага ще наеме много магазини, за да продаде стоката веднага и незабавно.
А накрая видели, че вкарал цялата стока в складове и не иска да продава стоката.
И всички видели, че въпреки че не е продал стоката, той все пак се радва, сякаш е спечелил огромно състояние.
И близките на търговеца не могли да го разберат и попитали: "Каква е тази радост? Та нали не продаде нищо и от само себе си [се разбира], че не си спечелил никаква печалба, тогава защо си толкова радостен?".
Тогава той им отговорил: "Аз купих много от тази стока и евтино, защото цената ѝ падна, и всички търговци се страхуваха да я купуват, а аз я купих, поради това че знам според изчисленията, че след две години ще има много желаещи за тази стока, защото няма да се намира [на пазара]. И тогава аз мога да забогатея от това. Затова, когато гледам бъдещето си, аз се радвам, въпреки че сега, в настоящето, не съм спечелил нищо".
Тогава виждаме, че ако бъдещето свети в настоящето, въпреки че в настоящето той все още няма нищо, това няма значение.
Ами той може да се радва на бъдещето както на настоящето. Но това е именно ако бъдещето свети в настоящето.
И това на езика на Кабала се нарича, че той се наслаждава от окръжаващата светлина (ор макиф), което означава, че се наслаждава от светлината, която ще дойде в бъдеще.
Тоест, ако той вижда, че има път на истината, за да се стигне до целта, въпреки че още не е стигнал до съвършенството, все пак, ако увереността в целта му свети, той може да се наслаждава в настоящето, сякаш окръжаващата светлина му свети сега във вътрешността на келим (съдовете).
И подобно на това е казвал моя баща и учител (Баал Сулам) за израза на мъдреците ни: "Праведниците произнасят песен за идващото бъдеще", като намерението е, че праведниците могат да казват стих за това, което ще дойде при тях после.
Тоест, че те вярват, че в края на краищата ще се удостоят със съвършенство. Въз основа на това те казват песен, дори че още не са се удостоили със съвършенство.
И това нещо е приведено в Зоар (Вайелех, и в "Сулам", буква 47): "Каза Раби Елазар: Исраел ще казват стих отдолу нагоре и отгоре надолу и ще връзват възел на вяра, както е писано: "Тогава ще възпее (аз яшир) Исраел тази песен" [Числа 21:17].
Казано е не "възпя" (шар), а "ще възпее" (яшир), демек в бъдеще". Излиза според гореказаното, че човек трябва да получи светене от аспекта на окръжаващата светлина, която е от аспекта на "идващото бъдеще", след настоящето.
И той трябва да го притегли вътре в настоящето.
Затова всичките три времена, които са "било – е – ще бъде", са включени в настоящето.
Но съветът на злото начало винаги е обратният, тоест да разделя трите времена, за да не светят заедно.
Затова трябва винаги да се върви против злото начало и да се казва, че това, което то казва, със сигурност не е за наше добро.
Защото не е от неговата длъжност да ни дава помощ за работата.
Пример, както е писано в статия 11 [1985], когато злото начало казва на човека: "За какво толкова удължаваш в молитвата и Тора и подобни, та нали намерението ти не е заради Небесата?
Разбираемо е за останалите хора, които удължават в Тора и молитва, то е защото намерението им е ради Небесата. Докато ти не си така".
Тогава трябва да му се отговори: "Напротив, аз пък работя ради Небесата. И не искам да слушам гласа ти".
И това е поради причината, че то иска да му попречи в работата, тоест да не се занимава с Тора и заповеди.
А после то идва и твърди: "Ти си праведник, защото цялото ти намерение е заради Небесата, и ти не си подобен на останалите хора". Тогава човек трябва да му каже: "Напротив, всичките ми занимания са ло лишма (не ради Небесата).
И аз знам, че всичко, което ти твърдиш, то не е за мое добро".
И това е поради причината, че то иска да го провали в прегрешението на горделивостта, което е по-лошо нещо от всичко, както са казали мъдреците: "Всеки, който се възгордява, казва Творецът: Не можем Аз и той да обитаваме едно жилище".
Затова човек не може да определи за себе си по кой път да върви, дали по пътя на низостта или на величието (гадлут). А всичко е според случая.
Използвани термини:
Ол малхут шамаим: Бремето на Небесното Царство.
Двекут: Сливане, прилепване към Твореца.
Ахава ацмит: Любов към себе си (егоизъм).
Моха ве-либа: Разум и сърце.
Ло лишма: Не ради Нея (не заради самата Тора/Твореца, а за собствена полза).
Лишма: Заради Нея (заради Твореца).
Ал менат лехашпиа: С намерение за отдаване.
Ме умка де-либа: От дълбините на сърцето.
Тов у-Мейтив: Добър и Творящ добро.
Цимцум: Съкращение.
Хиштавут а-цура: Подобие по форма (свойства).
Хесед: Милост.
Ор пними: Вътрешна светлина.
Ор макиф: Окръжаваща светлина.
Келим: Съдове (желания).