Барух Шалом Алеви Ашлаг

Относно истината и вярата

Статия 3, 1985

Относно истината и вярата, които са две противоположни едно на друго понятия. Защото виждаме, че в нашата молитва, установена от мъжете на Великото събрание, също се включват две противоположни едно на друго понятия. От една страна, те са ни дали ред за молитва. А въпросът за молитвата е свързан именно с времето, когато човек усеща недостатък (хисарон). Освен това нашите мъдреци са казали: „Молитвата трябва да бъде от дълбините на сърцето“, което означава, че молитвата, която отправяме към Твореца, трябва да идва от дълбините на сърцето, т.е. хисаронът трябва да бъде усетен от цялото сърце.

С други думи, не трябва да има никакво място в сърцето, което да усеща пълнота, а да бъде изцяло в хисарон. Колкото по-голям е недостигът, толкова повече молитвата се приема над останалите молитви. Защото върху стиха „Молитва на бедния, когато изнемогва и излива пред Твореца молбата си“, написано е в Зоар (Парашат Балак, стр. 72, параграфи 187-188):

„Но само три (молитви), са наречени молитва. Молитвата на Моше, божия човек – това е молитва, подобна на която няма никой друг човек. Молитвата на Давид – това е молитва, подобна на която няма никой друг цар. Молитвата на бедния. От всички три вида, коя е най-важна? Да кажем, молитвата на бедния. Тази молитва предхожда молитвата на Моше, предхожда молитвата на Давид и предхожда всички други молитви по света. Защо? Пита се каква е причината и отговаря: Защото бедният е със съкрушено сърце и е написано: Близък е Твореца до съкрушените сърца’. Бедният постоянно води спор с Твореца, а Твореца слуша и чува думите му.“

Оказва се, според цитираното по-горе от Зоар, че основната молитва [възниква] именно когато човек е съкрушен и няма с какво да съживи душата си. Тогава това се нарича „молитва от дълбините на сърцето”. И това е най-важната молитва от всички молитви на света, защото той няма никакво [особено] достойнство, което да му позволява да каже: „Аз не съм като другарите ми, защото имам определено достойнство, което моигте другари нямат”. Оказва се, че той е пълен с недостатъци „хисарони”. И тогава има възможност да се издигне истинска молитва от дълбините на сърцето. Тоест, колкото по-голям е хисаронът, толкова по-важна е молитвата.

В противоположност на молитвата, което са ни установили в реда на молитвите, установили са ни ред на възхвала и благодарност, което противоречи на молитвата и молбата, съдържащи се в реда на молитвите Защото това е пътят на света - този, който прави добро на другаря, той му изказва голяма благодарност. Но стойността на благодарността винаги се измерва според стойността на добротата, която му прави. Така той изразява признателност към получателя на добротата.

Например, ако някой помогне на друг човек да осигури половината от препитанието си, т.е. успява да издържа само половината от нуждите на семейството си, тогава благодарността не може да бъде пълна. Но ако той му помогне да осигури напълно препитанието си и дори с излишъци, така че да няма потребност, която да не е напълнена, тогава разбира се, този човек му благодари и възхвалява с цялото си сърце и душа.

Следователно, когато човек хвали и благодари на Твореца, иска да го възхвалява и да благодари с цялото си сърце и душа. Разбира се, необходимо е човек да вижда, че Твореца му е дал изпълнение на всичките му желания и нищо не му липсва. Иначе благодарността не може да бъде пълна.

Следователно човекът трябва тогава да се стреми да види, че не му липсва нищо, а Твореца е допълнил всичките му хисарони и не е останал у него нито един хисарон. И едва тогава той може да изкаже на Твореца голяма благодарност, и това са онези песнопения и възхвали, които са установени за нас в текста на молитвата.

Следователно те, тоест молитвата и молбата, и песните, и хваленията, са две противоположности една на друга, както е казано по-горе. Защото по време на молитвата и молбата, ако няма никакво съвършенство, а е изцяло пълен с недостатъци, тогава молитвата му е в съвършенство. Което не е така при песните и хваленията - там е обратното. Че ако не му е останало никакво място, което да не бъде изпълнено със съвършенство, именно тогава той може да изкаже истинска благодарност.

Затова трябва да разберем защо са ни дали тези две противоположности, каква е необходимостта и какво ни дава този ред..Също трябва да разберем, как е възможно да изпълним тези две противоположности, след като едната е в противоречие с другата.

И ето, великият Ари казва (ТЕС страница 788, пункт 83): 'И ето, трябва да има в жената свойството на вратата, за да се затваря и да задържа плода там вътре, да не излезе навън, докато напълно не завърши оформянето си. И също трябва в нея да има силата, която оформя формата на плода'.

И ето обяснява там причината: 'Както в материалността, ако има някакво нарушение в утробата на майката, тогава майката абортира плода. Тоест, ако плодът излезе от утробата на майката, преди да се завърши оформянето на формата на плода според всичките му нужди от зачеването, тогава това раждане не се нарича "раждане", защото зародишът не може да живее в света. А това се нарича "аборт", чието значение е, че не се е родил, а е паднал от утробата на майката и не може да живее'.

Същото е и в духовността, там в зародишния период (ибур) има две съставни части:

1. Образът на зародиша (ибур), който е степента на малостта (катнут) и това е истинската му форма. Но тъй като има само малост (катнут), това се счита за недостатък. И на всяко място, където има недостатък в светостта, има захващане за клипот (нечисти сили). И тогава клипот могат да причинят аборт, тоест духовният плод ще падне преди да се завърши състоянието на неговото зачеване. Затова трябва да има нещо, което да го задържа и то е, че му дават състояние на съвършенство, тоест състоянието гадлут (голямо състояние).

2. Но трябва да се разбере как могат да дадат гадлут на плода по същото време, когато той не е способен да получи дори катнут (малко състояние) според всичките си нужди, поради причината, че все още няма съсъди (келим), с които би могъл да ги получава с намерение за отдаване. И затова там има отговор по начина, както са казали мъдреците: 'Зародишът в утробата на майката яде това, което яде майката '.

Също е казано 'зародишът (е подобен на) бедрото на майката', чието значение е, тъй като зародишът е подобен на бедрото на майката, то зародишът няма самостоятелно име. Затова зародишът яде това, което яде майката. Което означава, че всичко, което зародишът получава, той получава в келим на майката. Затова въпреки, че плодът няма келим, способни да получат гадлут, но в келим на висшия, който е майка му, той може да получи, защото се отменя изцяло пред майката и няма самостоятелна власт, което се нарича състояние ибур „зачеване“', че се отменя напълно пред висшия.

И тогава, когато получава гадлут, се оказва, че е в съвършенство. Затова там няма захващане на клипот. И затова това се нарича 'задържаща сила'. Това е пазене да не падне плодът в духовността, подобно на това, както има аборт на материалния плод, че материалната майка трябва да пази плода си, за да няма там никакво нарушение, не дай Бог. Същото е и в духовността.

От всичко горепосочено излиза, че трябва да се различават две състояния в работата на човека:

1. Истинското състояние, в което се намира, тоест неговата малост (катнут). Защото всичко, което мисли и прави, всичко е катнут, като началото на усещането за катнут започва, когато е поискал да тръгне по пътя на истината, който е работа с намерение за отдаване. Тогава започва да вижда малостта си, колко е далеч от въпросите на отдаването и не е в състояние да направи нито едно действие, което да бъде с намерение за отдаване. И това се нарича състоянието 'истина'. Тоест истинското състояние, в което се намира.

И тогава, тъй като това е катнут, може да има захващане за ситра ахра и може да стигне до отчаяние, не дай Бог. Излиза, че това, че е влязъл в работата, се счита за зачеване и може да доведе до аборт. Тоест, че ще падне от стъпалото си, подобно на материалния зародиш, който пада от утробата на майката и не може да остане жив. Също и в духовността, той пада от стъпалото си, и трябва след това ново зачеване. Тоест трябва да започне работата си отново, сякаш никога не е работил за Твореца.

Затова трябва да има задържаща сила, да не изпадне плодът навън. Тоест тогава той трябва да бъде в съвършенство. Това означава, сам да усети, че не му липсва нищо в работата, а че сега е приближен до Твореца в пълно сливане и никой не може да му каже: „Нали виждаш, че нямаш никакво напредване в работата за Твореца. Следователно се трудиш напразно и не си достоен да служиш на светостта. Затова трябва да вървиш като цялото общество. И защо разтърсваш светове, че искаш да бъдеш на по-висока степен от обществото, въпреки че нямаш удовлетворението от работата на всички останали. И това ти дава тласък, за да можеш да получиш мисли и желания, които трябва да излязат от работата за обществото, и да вървиш по-напред към истината. Вярно е, че това е истина, но виждаш, въпреки че искаш да вървиш по пътя на истината, не си способен на това или поради липса на талант, или поради липса на сила за преодоляване, че не можеш да преодолееш природата си, че си се родил в себелюбие. Затова остави цялата тази работа и седѝ в низост, като всички останали хора, и не издигай сърцето си над братята си да се възвеличаваш, а по-правилно е за теб да напуснеш този път'.

И затова, за да не изпадне в такива мисли, той се нуждае от задържаща сила. Тоест, че трябва да вярва над знанието, че това, че има връзка с пътя на истината, е нещо голямо и много важно. И няма сили да оцени важността на това, че се докосва до пътя на истината. Защото това е целият съсъд (кли), в който ще пребивава светлината на Твореца .

Но това е в келим на висшия. Тоест, че Твореца знае кога човекът трябва да усети сливането с Твореца. И макар, че в своите собствени келим той усеща, че напротив, сега е по-лош от времето, когато е вървял по пътя на обществото. Че там е усещал, че всеки ден добавя и върви в добри дела, и в Тора и заповедите. Което не е така сега, от момента, когато е започнал да върви по личния си път, тоест винаги да следи намерението, доколко е способен да извършва дела с намерение за отдаване, и доколко е способен да се откаже от себелюбието.

И тогава той вижда общо взето, че колкото повече се приближава към истината, толкова повече винаги вижда истината - как не може да излезе от любовта към себе си. Въпреки всичко, в келим на висшия, тоест над знанието, той може да се издигне. И да каже: какво значение има какво отдавам на Твореца. И искам Твореца да ме приближи към Себе си. И със сигурност Твореца знае кога е моето време, че и аз ще усетя, че Твореца ме е приближил. А междувременно вярвам, че несъмнено Твореца знае какво е добро за мен. Затова Той ми дава да преживея усещанията, които изпитвам.

Но каква е причината Твореца да иска да ме води на този път. Тоест, че трябва да вярвам по пътя на вярата, че Той се отнася към мен като добър и творящ добро. И ако вярвам в това, Той ще ми е даде знак - колко радост имам и колко съм способен да Му дам много благодарности за това, и доколко съм способен да благодаря и славя благословеното Му име. Разбира се, трябва да кажем, че това е за наше добро, че именно чрез пътя на вярата можем да достигнем целта, която се нарича 'получаване с намерение за отдаване'. Иначе сигурно Твореца можеше да се отнася с нас по пътя на знанието, а не по пътя на вярата.

И така ще разбереш това, което попитахме - за какво са ни нужни двете неща, които се отричат едно друго. Тоест от една страна трябва да вървим по пътя на истината, тоест да чувстваме състоянието си, това което усещаме, как се отдалечаваме от любовта към себе си и се приближаваме към любовта към ближния. И колко ни липсва, да има в света „да се възвеличи и освети името Му'.

И когато виждаме, че духовността все още не е важна, усещаме себе си в голям недостиг (хисарон). И също да видим колко съжаляваме за това. И колко ни боли от това, че сме отдалечени от Него. Това се нарича „истина', тоест състоянието, което усещаме в нашите келим, тоест според нашето усещане.

И още ни е даден пътя на вярата, който е над знанието. Тоест да не се съобразяваме с нашето усещане и знание. А да кажем, както е написано: 'Очи имат, но не виждат, уши имат, но не чуват'. И да вярваме, че несъмнено Твореца е Управляващият. И Той знае какво е добро за мен, и какво не е добро за мен. Затова Той иска аз да чувствам състоянието си така, както го чувствам. И за мен самия не е важно как се чувствам, тъй като искам да върша работа за отдаване.

Следователно главното е, че трябва да работя в името на небесата. И макар че усещам, че няма никакво съвършенство в работата ми, въпреки всичко в келим на висшия, както е казано по-горе, тоест от страна на висшия, аз съм напълно съвършен, както е написано: „Отхвърленият не ще бъде отхвърлен от Него'. Затова съм доволен от работата си, че имам честта да служа на Царя, дори на най-ниската степен. Но дори и това ще бъде голяма чест за мен, тъй като Твореца ми е дал да се приближа към Него поне в нещо.

И това ни дава две неща:

1. От гледна точка на истината, че вижда истинското си състояние, има място за молитва. И тогава има място за хисарон. И тогава може да се моли, Твореца да допълни недостига му. И тогава може да се издига по стъпалата на светостта.

2. Пътят на вярата, който е състоянието на съвършенство, откъдето може да въздаде похвала и благодарност на Твореца. И тогава може да бъде в радост.