Статия 16, 1984
Следва обяснение по въпроса за отдаването. Когато човек служи на някого, когото светът смята за важен, важният човек не трябва да го възнаграждава за услугата му. По-скоро самата услуга за важен човек се разглежда от него като че ли го е възнаградил. Това означава, че ако той знае, че служи на важен човек, той вече се наслаждава от това и не се нуждае от допълнително наслаждение. Вместо това самото служeне е неговото удоволствие.
Но ако той служи на обикновен човек, той не изпитва удоволствие от служенето, трябва да бъде възнаграден за него. Това означава, че ако направи същата услуга за важен човек, той няма нужда от награда.
Ако например дойде важен човек със самолет. Носи малък куфар. Много хора го чакат да пристигне и важният човек дава куфара си на някого (от чакащите), да го занесе до колата, която ще го откара до вкъщи. За тази услуга важният човек иска да му даде, да кажем, сто долара. Той със сигурност ще откаже да получи от него, защото удоволствието, което изпитва от служенето, е повече от стоте долара, които му дава.
Но ако беше обикновен човек, нямаше да му служи дори за пари. Вместо това той би му казал: „Тук има носачи. Те ще ви носят куфара до колата. Що се отнася до мен, не ми подхожда да ви служа. Но тъй като това е работа на носачите, ако им платите те ще се радват да ви обслужат.”
От това следва, че едно и също негово действие има разлика и съществено разграничение не в действието, а за кого го прави. Ако го прави за важен човек, зависи само от важността на този човек в очите му, което означава какво чувства той относно величието на този човек. Няма значение дали той разбира, че е важен човек или другите около него казват, че е важен човек. Това вече му дава силата да му служи, без да има нужда от нещо в замяна.
Според горното трябва да разберем истинското намерение на този, който обслужва важния човек. Дали намерението му е да се наслаждава на службата, след като я смята за голяма привилегия? Или защото изпитва голямо удоволствие от нея? От кой източник идва удоволствието да служи на важния човек? Той не знае. Въпреки това той вижда нещо естествено - че тук има голямо наслаждение, затова той иска да му служи.
Това означава, дали намерението му е в това, че тъй като служи на важен човек, затова той иска важният човек да има наслаждение. Или иска да му служи, тъй като той самият чувства наслада. Тоест ако той можеше да получи наслаждението, което има от това, че му служи, от нещо друго, тогава той би се отказал от това служене. Защото цялата причина, поради която иска да му служи е в това, че чувства, че тук може да намери добро усещане, затова му служи.
Въпросът е в това, дали му служи, тъй като иска важния човек, да изпита добро усещане. А това, че чувства наслаждение от службата е само резултат Но намерението му не е насочено към себе си, а е насочено към това, важният човек да се чувства добре. Или той наистина не се съобразява с важния човек, а всичките му пресмятания са за това колко удоволствие може да получи от това?
И ако попитаме: „Има ли значение с какво намерение работи?“ Отговорът е, че трябва да знаем какво означават съсъдите за отдаване.
Намираме три определения, които откриваме в действието по отдаване:
1) Той се занимава с действия по отдаване за доброто на ближния – независимо дали с тялото си или с парите си, като компенсация за това. С други думи, самото служене не е достатъчно, за да му достави удоволствие. Вместо това той иска да получи нещо друго в замяна на това. Например, той иска да получи почит в замяна на действието си по отдаване. За това има сили да работи. Но ако не беше уверен, че ще получи чест в замяна, той нямаше да направи това, което прави за доброто на ближния.
2) Той се занимава с отдаване на ближния и не желае да получава никаква компенсация за работата си, което означава друго нещо в замяна. По-скоро той се задоволява с извършването на действия по отдаване. В природата му е да се наслаждава, да прави добро на другите и това е цялото му удоволствие. Разбира се, това е по-голяма степен от първата, тъй като от тук виждаме, че той прави нещата с намерение да прави добро на другите. Трябва да го наречем „Отдаване заради отдаване“.
Въпреки това, ако погледнем малко по-дълбоко и проучим истинското му намерение да дава на другите, дали той извършва всички тези действия, защото иска да се наслаждава, което означава любов към себе си, тъй като по природа той се наслаждава от действията по отдаване – или неговото намерение е да се радва на това, другите да имат нещо добро.
С други думи, радва ли се на това, че другите са в добро настроение и затова се опитва да прави добро на другите, за да са в добро настроение и да се наслаждават на живота си? И ако случайно види, че има друг човек и този човек успява повече от него да направи това, което иска да направи за хората от своя град, би ли се отказал от удоволствието си, да извършва действия на отдаване и би се опитал да накара другия да го извърши.
Тогава несъмнено, ако този човек, който участва в действия по отдаване, без да иска нищо за труда си – не може да направи отстъпката другият човек да направи тези неща за хората от неговия град, въпреки че знае, че другият човек е по-способен, ние все още не можем да наречем това „даване, заради отдаване“, тъй като в крайна сметка любовта към себе си е неговият определящ фактор.
3) Той работи, за да не получи никаква награда. И дори да види, че има друг човек, който е по-способен, той се отказва от своето наслаждение да дава на другите и се грижи само за доброто на другия. Това се нарича „отдаване заради отдаване“.
И така, трябва да се направи широка проверка относно истинското му намерение. Дали той иска приповдигнато настроение за себе си и затова му служи, или намерението му е да даде добро настроение на важния човек.
За да разберем горното разграничение, можем да поставим въпроса така, че човек си представя някого като много важен, затова иска да му угоди, за да бъде в добро настроение и затова иска да му служи. Но по време на службата, която извършва, самият той е в приповдигнато настроение и се чувства въодушевен. Сега той чувства, че всички удоволствия, които би изпитал в живота си, са нищо в сравнение с това, което изпитва сега, тъй като той служи на най-важния човек на света и няма думи да опише удовлетворението, което получава от желанието да направи така, че този важен човек да е в добро настроение.
Сега той може да се вгледа в себе си, какво е намерението му, когато иска да достави наслаждение на важния човек. Грижи ли се за собственото си добро, което означава, че иска да го наслади, защото това ще му даде добро настроение. Или намерението му е само да наслади важният човек, така че важният човек да има добро настроение и той има голямо желание да му служи само заради величието на този човек?
Затова, макар че по време на служенето човек изпитва голямо удоволствие, което получава по време на служенето, все пак, ако знае, че има някой, който би дал повече наслаждение на важния човек, ако му служи, той се отказва от собственото си удоволствие, което може да получи по време на служенето. От чисто сърце иска другият да му служи, тъй като ще има по-голямо наслаждение, отколкото ако той самият би му служил
Оттук следва, че ако човек се съгласи да се откаже от служенето си, въпреки че изпитва голяма наслада от него и все пак, за да бъде от полза за важната личност така че да има по-голямо наслаждение, той се отказва, защото не мисли за себе си, а само за доброто на важния човек.
Това се нарича, че той няма намерение за собствена изгода, а всичко е насочено за отдаване и той няма никаква равносметка със себе си... Тогава той има пълно изясняване, тоест не може да заблуди себе си и това се нарича „пълно отдаване“.
Трябва обаче да знаем, че не е във възможностите на човек да постигне това със собствени сили. Но се казва за това (к‘душин, 30), „Злото начало на човека го преодолява всеки ден и се стреми да го убие, както е казано: „Гледа грешникът праведния и се стреми да го убие.“ И ако Твореца не му помагаше, той не би издържал, както е казано: „Твореца няма да го остави (праведника) в ръцете му (на грешника)“.
Това означава, че първо човек трябва да види дали има силата да стигне до това, да има възможност да извършва действия с намерение да достави наслаждение на Твореца. След това, когато вече е осъзнал, че няма възможност със собствени сили да го постигне, този човек фокусира своята Тора и заповедите (мицвот) върху една точка, която е, че „Светлината в нея го връща към източника“, че това ще бъде единствената награда, която той иска от Тора и заповедите (мицвот). С други думи, наградата за неговия труд ще бъде Твореца да му даде силата, наречена „сила на отдаване“.
Тъй като има правило, че който полага някакво усилие, тоест отменя почивката си, защото иска нещо, тъй като знае, че без труд няма да му се даде, затова е принуден да прилага усилия. Затова човек, който се старае да спазва Тора и заповедите (мицвот), със сигурност има нещо, което не му достига и затова той се старае в Тора и заповедите (мицвот), за да получи това, което желае, чрез тях.
Съответно, човек трябва да обърне внимание и малко да обмисли какво иска, преди да започне работата си за Твореца. Каква е наградата, която иска за работата си. Или казано просто, каква е причината, която го задължава да се занимава с Тора и заповедите (мицвот)? След това, когато определи, тоест, да знае какво му липсва, за което трябва да прилага усилия, тогава човек се потапя в многобройни размишления, докато му стане трудно да разбере какво наистина иска.
Ето защо много хора, когато започнат да мислят с каква цел работят, тогава не могат да определят истинската цел. Затова те казват: „Защо трябва да се уморяваме с мисли за изследване? „И работят без никаква цел. Тези, които казват: „Ние работим за бъдещия свят.“ И какво е бъдещ свят?„Защо трябва да мислим за това? Само да вярваме, че е добро и това ни е достатъчно. Когато получим наградата на бъдещия свят, тогава ще разберем каква е тя. Защо трябва да се впускаме в изследвания?“
Само малцина казват, че има въпрос за двекут (прилепване) към Твореца и че за да постигне двекут с Твореца, той трябва да постигне подобие на формата, което означава „както Той е милосърден, ти също бъди милосърден“. И тогава той започва да се опитва да постигне подобие на формата, състояща се в това, всичките му действия да бъдат за отдаване – защото само тогава съкращението и скриването, които съществуват в света, се премахват от него и той започва да чувства кдуша (святостта).
Но когато започне в работата си да достига степента на отдаване, той вижда, че е много далеч от нея, че няма желание за мисъл, дума или действие, да има способността да изгражда намерение за отдаване. И тогава той не знае какво да направи, за да получи силата на отдаване. И всеки път, когато добавя усилия, той вижда, че цялата тази работа е далеч от него. Докато не стигне до осъзнаването, че не е в човешките възможности някога да го достигне.
Тогава стига до осъзнаването, че само Твореца може да му помогне, както беше казано по-горе. И едва тогава разбира, че трябва да се занимава с Тора и заповедите (мицвот), за да получи награда. И наградата за неговия труд ще бъде Твореца да му даде силата на отдаване. Това е наградата, на която той се надява, тъй като иска да постигне сливане (двекут) с Твореца, което е подобие по формата, което е свойството отдаване.
И това е цялата награда, на която се надява – че чрез неговия труд в Тора и заповедите (мицвот) той се надява, че ще му дадат това, което не може да получи сам. Но му е нужно някой друг да му го даде. Това е подобно на материалните усилия: тъй като човек не може да получи пари сам, той прилага усилия и за това му дават пари. По същия начин е в духовността, това което не може да получи със собствени сили, той се нуждае от някой, който да му го даде, така че това е, което наричаме „награда“.
Затова, когато човек желае да постигне свойството отдаване, защото иска да постигне сливане (двекут) с Твореца, и не може да получи това качество, но има нужда Твореца да му го даде, то това, което иска да му дадат, се нарича „награда.”
И тъй като има правило, че ако някой иска награда, той трябва да положи усилия и да работи, той спазва Тора и заповедите (мицвот), за да получи тази награда, която се нарича „сила на отдаване“, което означава да излезеш от самолюбието и да получиш желание да имаш силата да се занимаваш само с любов към ближния.
Това е значението на: „Човек винаги трябва да се занимава с Тора и заповедите (мицвот) в ло лишма, тъй като от ло лишма човек стига до лишма, защото светлината в нея го връща към източника.” Тоест както е казано по-горе, чрез усилията в Тора и заповедите (мицвот) за да стигане до лишма, той ще постигне степента на лишма, като първо е положил усилия. Ето защо той се удостоява със светлината в нея, която го връща към източника. И това се нарича, че свише са му дали силата на отдаване.
Но можем да попитаме: „Защо той първо трябва да положи усилия и след това да му дадат светлината на Тора? Защо веднага не му дават светлината на Тора, която веднага би го върнала към източника? И защо да се напряга и да влага енергия напразно, а също да губи време напразно? Би било по-добре, ако му дадат светлината още в началото на неговата работа. Това означава, че той веднага ще получи светлината и веднага ще започне работата си в Лишма.“
Работата е там, „че няма светлина без кли (съсъд)“, а „кли“ означава желание. С други думи, когато човек има недостатък и се стреми да напълни този недостатък, това се нарича „кли“. Само тогава, когато той има кли, което означава желание за някакво напълване - може да се каже, че му дават напълване и той е доволен от напълването, което му е дадено. Защото към това се е стремил. Наградата се нарича напълване, когато стремежа е за напълване. И още повече, големината на важността от напълването зависи от степента на стремежа. И според мярката на страданията, които е имал, в тази степен човек се наслаждава от напълването.
Поради това е невъзможно да се даде на човек светлина, която да го върне към източника, когато той няма никакво желание за това. Така е, защото връщането му към източника означава, че той губи силата на любовта към себе си и получава силата на любовта към ближния.
Ако човек няма желание да излезе от любовта към себе си и ако му кажат: „Извърши някаква работа и като награда няма да имаш желание за любов към себе си“, той не смята това за награда. Напротив, човек смята, че в замяна на работата, която е положил за стопанина, вместо добро за усилията му, в замяна той му дава голямо зло. Дотолкова, че той би загубил цялото си самолюбие в един миг. Кой би се съгласил на това?
Затова човек първо трябва да учи в ло лишма, така че чрез нея ще има помощ от страна на тялото, тъй като човек е готов да се откаже от малкото удоволствие, за да получи голямо удоволствие. Но по природа човек не е способен да си представи удоволствие, освен ако не се основава на самолюбие.
Затова му казват, че благодарение на заниманията си с Тора и заповедите (мицвот), ще получи награда. Това не е лъжа, защото той със сигурност ще бъде възнаграден. С други думи, казват му, че за усилията си в Тора и заповедите (мицвот), той ще бъде възнаграден и това е истината. Тъй като той наистина ще бъде възнаграден, но наградата ще се промени.
Например баща казва на детето си: „Ако си добро момче, ще ти купя кола играчка, такава, с която малките деца си играят, пластмасова кола.“ След това бащата заминава в чужбина и се връща след няколко години. Синът вече е пораснал, идва при баща си и му казва: „Тате, преди да отидеш в чужбина, ти ми обеща пластмасова кола играчка. „Така баща му отива и му купува вместо това истинска кола, която може да пътува на големи разстояния. Синът вече е умен и разбира, че сега не е време за пластмасова кола, а за истинска кола. Счита ли се, че баща му го е измамил? Разбира се, че не! Синът вижда сега че когато е бил дете не е могъл да разбере друго, освен дребна награда.
Тук също той започва с нищожна награда, наречена ло лишма, което означава, че чака да бъде възнаграден с нещо, което е нищожно в сравнение с истинската награда, която ще получи – да се удостои с лишма, което е съсъдът (кли), в което човек може получи доброто и насладата, които Твореца желае да даде. Това са истинските удоволствия.
От това следва, че като му казват да работи в ло лишма, което означава да получи награда, това е истина. Тоест когато изгражда намерение за отдаване, той също ще получи награда. Но цялата лъжа е в същността на награда. Докато човек е в ло лишма, той мисли, че ще му дадат друга награда, че съсъдът, който я получава, се нарича „себелюбие“.
Но след това, когато човек порасне, той започва да разбира, че главните съсъди, които получават наградата, са съсъдите на отдаването, че именно чрез тези съсъди получава истинското добро и наслаждение. Тогава той се чувства най-щастливият човек на света. Но наградата, която е очаквал да получи, докато е бил в ло лишма, и тогава е бил способен да получи само награда, подходяща за малко дете.
От тук излиза, че когато го обучават в ло лишма да получава наслаждение и награда за работата си, това не се нарича лъжа, тъй като той не е загубил нищо от това, че заменят малкото му възнаграждение с по-голяма награда. Трябва да обясним, че ло лишма, което означава тази награда, не е истинското име, както той мисли. Вместо това наградата има различно име от това, което той е мислил. Но наградата си остава награда и наградата не се променя; само името на наградата се сменя - от „лъжлива и въображаема награда“ на „истинска награда“.
От всичко казано по-горе следва, че основното нещо, което човек трябва да получи в замяна на своите усилия в Тора и заповедите (мицвот), е Твореца да му даде съсъдите (келим) за отдаване, които човек не може да получи сам, защото са обратни на природата му. Това е дар свише. И това е неговата награда, та той винаги е очаквал, „кога ще мога да доставям наслаждение на Твореца“. И тъй като е очаквал това възнаграждение, затова се нарича „неговата награда“.
За да разберем горното, трябва да погледнем в „Общ предговор в книгата Паним масбирот” (точка 3), където е написано, „Коренът на тъмнината е екранът в кли на Малхут, а коренът на наградата е заложен в Отразената светлина, която излиза чрез зивуг де (х)акаа.”
Там той определя корена на това, което виждаме в този свят – че всичко, което виждаме в този свят, е клон, който се простира от корените, от горните светове. Той казва там: „Коренът на усилието, което човек чувства в този свят се простира от корена на екрана в кли на Малхут.”
Това означава, че кли, което създанията имат, се нарича „желание за получаване на наслаждение“, което Твореца е създал поради желанието Си да наслади своите създания. Следователно Той е създал в създанията желание за получаване на наслада. И това се нарича Малхут във висшите сфирот.
След това учим, че се е извършил Цимцум (съкращение). Това означава, че човек не иска да бъде получаващ, защото иска подобие по форма с Твореца. Затова в святостта е възникнало правило, че нищо не получаваме, без да сме изградили намерение за отдаване.
Това се нарича поправяне на екрана. Тъй като говорим за висши светлини, затова нежеланието да получаваме светлина се нарича екран, „масах“. Подобно на човек, когато слънчевата светлина свети твърде силно в къщата, той не иска да получи слънчевата светлина, тогава поставя завеса или екран, така че слънцето да не свети в къщата.
Затова, когато говорим за висши светлини и когато Малхут, независимо че е имала голямо желание и стремеж да получи светлината на наслаждението, тя все пак се отказала от наслаждението, да не го получи, защото иска подобие на формата. Това се нарича „усилие“, което означава да правиш нещо, което не е нейно желание – да си попречи да получи наслаждението.
И в материалния свят, когато човек трябва да се откаже от някакво удоволствие, това се нарича „усилие“. Например, ако човек се наслаждава от почивката и по някаква причина и необходимост се отказва от почивката си и отива да направи нещо, това се нарича „усилие“.
Той също ни показва как, когато материалният клон получава награда, къде се корени това във висшите светове. Той ни показва, че коренът на наградата произхожда от Отразената светлина, че е желание за отдаване, което произтича от Зивуг де (х)акаа, който се е извършил между висшата светлина и екрана, и авиут (грубостта) (виж Учението на десетте сфирот, Част 4, т. 8). Той пише: „обличащата отразена светлина излиза като пораждане на две сили. „В духовността Зивуг де (х)акаа се извършва когато две неща са противоположни едно на друго и това се счита за (х)акаа (удряне). Това означава, че от една страна, човек много иска това нещо, защото вижда, че ще му достави огромно наслаждение, но от друга страна, той преодолява и не го получава, защото иска подобие на формата. Тоест тук има две желания:
1) когато се стреми да получи удоволствие
2) от друга страна се стреми към подобие на формата.
И от тези двете се ражда ново нещо, наречено „обличаща отразена светлина“. С тази сила той може по-късно да получи висшето изобилие, защото тази Отразена светлина е подходящия съсъд за получаване на изобилието.
С други думи, благодарение на този съсъд той има две неща:
1) Той получава наслаждението, което се намира във висшето изобилие, което идва от замисъла на творението, да прави добро на Неговите творения.
2) В същото време той се намира в подобие на формата, което е второто свойство, което има при получаването на изобилието.
От всичко по-горе виждаме, че цялата награда е само Отразената светлина и тя е силата на отдаване, която нисшият получава от висшия, която той нарича „Отразена светлина“, което означава - това което нисшия дава на висшия. Това означава, че изобилието, което идва от Твореца, се нарича „Пряка светлина“, както е написано „Твореца е създал човека пряк (яшар)“. Както научаваме, Замисълът на творението е бил да прави добро на Неговите творения, което означава, че по-нисшите ще получават изобилие и това се нарича „пряк“.
Но получаващите изобилието желаят подобие на формата. Следователно имаме поправяне, наречено „Отразена светлина“. Това означава, че получателят на изобилието го получава не защото иска да се наслади, а защото иска да даде на висшия. С други думи, както висшият желае получаващия да се наслади, така и намерението на получаващият изобилието е да върне наслаждението на даващия, което означава висшият да се наслади от изпълнението на Неговия замисъл. Съгласно това излиза, че главната награда е Отразената светлина, което означава силата на отдаване, която нисшият получава от висшия.
Но все пак трябва да разберем защо казваме, че съсъда, който се нарича „сила на отдаване“, е цялата награда. Защото „награда“ предполага нещо, което получават. Както казваме: „Аз работя, за да получа възнаграждение“. Както казваме, целта на творението е да прави добро на Неговите творения, което означава да получат награда. И тук казваме, че наградата се нарича „силата на отдаването“. И какво разбираме? Че наградата трябва да бъде в това, човек да се удостои с постигане на божественото и тайните на Тора и т. н. Но какво казва той? Че наградата е в това, че постигаме силата на отдаване. Казва ни още, че това продължава от висшия корен, наречен „Отразена светлина“.
Известно е правилото „кравата иска да кърми повече, отколкото телето иска да суче“. От това следва, че Твореца иска да даде на творенията повече, отколкото творенията желаят да получат. И така, кой възпрепятства? Трябва да помним, че съкращението (цимцум) се е извършило, за да могат творенията да имат подобие на формата. Това е поправянето, изпреварващо хляба на срама, който се простира от нашия корен. Защото свойството на Твореца е отдаване, а не получаване, (не дай бог), тъй като Той няма хисарон (недостатък), заставящ Го да получава. Затова, според правилото, което съществува в нашата природа, че всеки клон иска да се оприличи на своя корен, когато нисшият иска да извърши действие, което не присъства в корена се чувства неприятно.
От това следва, че за да получи висшето благо, което е светлина и наслаждение, човек не трябва да извършва никакво действие, както беше казано по-горе, тъй като повече от това, че творението иска да получи, Твореца иска да му даде. Но както беше казано по-горе, че творението няма съсъд, в който да може да се наслаждава от удоволствията, които ще му бъдат дадени, поради срама. От това следва, че цялата ни награда е това, което не ни достига и това е съсъда, който се нарича „сила на отдаване“ и само келим (келим - множествено число на кли) не ни достигат, а не светлини. Затова от тук следва, че главната награда е силата на отдаването.
Но, за да постигнем този съсъд, наречен „желание за отдаване“, също се нуждаем от желание, което означава да почувстваме, че ни липсва този съсъд. Ето защо първо трябва да се занимаваме с Тора и заповедите (мицвот) в Ло Лишма и това е нашето усилие – да видим, че всичко, което правим, е за лична изгода, без никакво намерение за отдаване.
И тогава виждаме, че ни липсва силата на отдаване. И искаме награда за нашата работа, Твореца да ни даде тази награда, което е желанието за отдаване. И когато имаме тази сила, ще можем да получим благото и насладата, което вече е готово и за което изобщо не е нужно да извършваме никаква работа, защото Твореца го дава. Но винаги, за да се издига човек от стъпало на стъпало, той трябва всеки път да придобива силата на отдаване и нищо друго не му липсва.