Понякога наричат духовността с името „нешама“

Статия 13, 1984

Нужно е да се разбере защо понякога наричат духовността с думата „нешама“, както е казано: „… тяло и душа (нешама)“, а понякога наричат духовността с думата „нефеш“, както е казано: „… И възлюби Твореца Всесилен твой с цялото си сърце и с цялата си душа („нефеш“)“.

Обикновено, когато говорим за духовността, говорим за висшето свойство, което е там и това е „нешама“. Когато човекът знае, че в духовността може да достигне високо ниво, т. е. да получи нивото „нешама“, то това да пробуди в сърцето му стремеж да достигне до това ниво и той размишлява: „каква е причината, че още не го е достигнал? „И тогава ще разбере кое не му достига за постигане на духовното. Това е недостатъка на подобието по форма.

На тялото е родено с природа любов към себе си, а това е свойство на различие по форма по отношение на Твореца, когото постигаме само като отдаващ. Затова човек трябва да очисти тялото си и да стигне до подобие по форма, така че също да се стреми да извършва действия насочени само към отдаване. Благодарение на това ще има възможност да достигне до това духовно стъпало, до точката „нешама“. Затова винаги казваме думите: „тяло и душа „нешама““.

Но когато говорим за реда на работата, то имаме предвид, че след стъпалото „тяло“ идва стъпалото „душа“ („нефеш“). Затова е казано: „И възлюби Твореца Всесилен свой с цялото си сърце и с цялата си душа („нефеш“)“. Тоест, „нефеш“ е второто стъпало след тялото.

Затова първо е казано: „с цялото си сърце“, а след това: „с цялата си душа („нефеш“). Тоест това, което има, трябва да бъде готов да го даде на Твореца. Но след това, ако той достигне по-високо стъпало, тоест „руах“, след това „нешама“, той също трябва да бъде готов да отдаде на Твореца. Само Писанието започва от първото стъпало, което следва след тялото.

И всичко, което човек има, трябва да даде на Твореца, което означава, че той не прави нищо за собствена полза, а всичко е само за Твореца и това се нарича, че всичките му действия са само за отдаване. И той (човекът) няма самостоятелна ценност, а всичко е за Твореца.

И от тук разбери казаното в книгата „Зоар“ (глава „Трума“): „… И с цялата си душа (нефеш)“. И пита: „Би следвало да каже: „И душата твоя“. Какво е: „От цялата ти душа“? Защо е казано „от цялата“? И отговаря: „Защото тя трябва да включи нефеш, руах, нешама. В това е смисълът на думите: „И с цялата ти душа“ - всичко, което съдържа в себе си тази душа „нефеш”“.

И от тук виждаме, че Зоар ни обяснява, че думата „цялата“, която ни добавя Тора е добавена да ни покаже, че също и в свойството нефеш са включени руах и нешама. Но специално започва със свойството нефеш, защото след свойството тяло „гуф“ започва свойството „нефеш“. В същото време, когато просто говорим за духовността, ние наричаме духовността с името „нешама“. Както е казал: „И вдъхнал в ноздрите му душата „нешама“ на живота.

За да достигнем до стъпалото НаРаН (Нефеш, Руах, Нешама), трябва да вървим по пътя на отдаването („ашпаа“) и да се стараем да излезем изпод любовта към себе си. И това се нарича „Пътят на Истината“. Т. е. благодарение на това, ще постигнем истинското свойство, съдържащо се в управлението на Твореца, защото Той ни управлява със свойството Добър и творящ Добро.

И това се нарича: „Печатът на Твореца е Истината“. Това означава, че краят на Неговата работа, т. е. работата по създаването на световете е да наслади Своите творения, се заключава в това, че човек трябва да стигне до свойството на Твореца (наречено) „истина“. Тоест човек да разбере, че е стигнал до своето съвършенство, след като е постигнал, че управлението на Твореца е свойството Добър и Творящ Добро, независимо дали има цялото добро и също трябва да види, че цялото добро ще бъде и у другите, тоест той ще види, че цялото добро е в цялото общество.

И това е казано в „Предговора към учението за десетте сфирот“: „А четвъртият стадий на любовта е любов, която не зависи от нищо и е вечна. Тъй като след като човек оправдае целия свят на страната на доброто, любовта става вечна и абсолютна. И не можем да си представим никога никакво покритие и скриване. Тъй като там е мястото на пълното разкриване на лика, както е казано: „И няма да се скрива повече учителят твой и ще виждат очите ти учителя твой“. Тъй като той вече знае всичките дела на Твореца с всичките творения от гледна точка на истинското управление, разкриващо се от Неговото име: Добър и Творящ Добро за лошите и за добрите.

Излиза съгласно това, ако той е достигнал до окончателно съвършенство, той се намира в постижение на своето истинско състояние, но преди това има предварителни стъпала, както е написано в Предговора към ТЕС, че: „първата категория е възвръщане от трепет“, както е казано: „… първата степен на постигането на разкриването на лика, тоест постигането и усещането за управлението с награда и наказание, когато засвидетелства за него Знаещият тайните, че няма да се върне той към глупостта своя, както е казано по-горе. И това се нарича „връщане от трепета“, когато злодеянията стават за него като заблуждения. И той се нарича „незавършен праведник“. А също се нарича „среден“.

Но до преди казаното горе има още един признак за това, дали човекът върви по пътя на Истината. И това е състоянието на негатив. Тоест, макар и да вижда, че е в по-лошо състояние, тоест преди да е започнал да върви по пътя на истината, той е почувствал, че е по-близо до святостта.

Докато, когато е започнал да върви по пътя на истината, той чувства, че е по-далеч от святостта. И според известното правило „прибавят в святостта, но не отнемат“. Възниква въпрос: защо сега, когато върви по пътя на истината, той чувства, че е вървял назад, а не напред, както се полага когато се върви по пътя на истината? В крайна сметка, да не слязат от предишното състояние.

Отговорът е, че отсъствието трябва да предшества присъствието. Това означава, че първо трябва да има кли, наречено „хисарон“ и след това има място за напълване на този хисарон. Затова първо човек трябва да върви напред, всеки път повече и повече да се приближава към истината.

Тоест всеки път той върви напред и вижда състоянието си: че е потопен в любовта към себе си. Всеки път трябва да вижда, че любовта към себе си е зло, защото любовта към себе си е това, което му пречи да стигне до доброто и наслаждението, които ни е приготвил Твореца, тъй като то е това, което ни отделя от Твореца, както е известно.

От тук ще разберем, че това, че човек мисли, че върви назад, в момента в който е започнал да (върви) по пътя на истината, следва да се знае, че това не е така. А той върви и напредва към истината. А преди това, когато работата му не е била основана на пътя на отдаването и на истината, тогава е бил далеч от това да види истината.

И тогава, той трябва да стигне до усещането на злото в себе си. Както е казано: „Да няма в теб чужд бог“. И обяснили нашите мъдреци: „Какво е чужд бог в тялото на човека? Следва да се каже, че това е злото начало“. Тоест „в човека“. Това е желанието за получаване в него и това е злото му начало.

И тогава, когато човек е стигнал до осъзнаването на злото, може да се каже, че върви към неговото поправяне. Съгласно това излиза, че преди да постигне злото в себе си до степен, че не може да го търпи повече, няма какво повече да поправя. Затова от тук следва, че човек наистина е стигнал много напред по отношение на истината (в способността) да види своето истинско състояние.

И когато човек види злото в себе си до степен, че не може да го търпи, тогава започва да разглежда съвети как да излезе от това. Но единственият съвет за човек от Исраел е само да се обърне към Твореца, така че Той да даде светлина за очите и сърцето му и да го напълни с висше благо. Както са казали нашите мъдреци: „Този, който идва да се очисти, му помагат“.

И когато той започне да получава помощ от Твореца, тогава всичките му недостатъци (хисронот) се запълват със светлината на Твореца. И тогава той започва да се изкачва по стъпалата на святостта, тъй като в него е подготвен хисарон благодарение на това, че е започнал да вижда истинското си състояние. Затова сега има място да придобие съвършенство.

И тогава човек започва да вижда, как всеки ден, съгласно своята работа, се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Но винаги следва да пробуждаме това, което се забравя от сърцето и това е, което е необходимо за поправяне на сърцето, а именно - любовта към другарите, целта на която е да стигне до любов към ближния. И това не е приятно за сърцето, наречено „любов към себе си“. Затова, когато има някакво събиране на другарите, не трябва да забравяме да повдигаме този въпрос. Тоест всеки да попита себе си доколко сме напреднали в любовта към ближния. И колко действия сме извършили, така че да ни доведат до напредване по дадения въпрос